ВАЗОВ И СОПОТ
През месец юли 1883 г., връщайки се отново към паметните трагични събития на 1877 г. и към гибелта на своя баща, той пише стихотворението „Леевица”.
Времето, прекарано в Сопот сред природата, тишината и романтичната обстановка на пригодената за поета стаичка в „Мурсаловата” („Бабина Събина къща”) е използвано рационално от него. Тук се раждат нови стихове, получават окончателна редакция много творби от сбирката „Поля и гори”, която ще бъде отпечатана през 1884 година в Пловдив. Той живее и твори в подножието на Балкана, пред гледката на неговите хубости, изпълнили душата му с ведри чувства, а белия лист - с нови стихове:
Из прозореца си мълком
гледам Стара планина,
бяла пряспа йощ се мярка
върху гола й висина.
„Пряспа”
Вазов датира стихотворението „Прясна”: „Юлий 1883, Баня-село”, но пред Иван Шишманов признава, че е писано в Сопот. Вероятно и стихотворението „Пред гумното”, носещо дата: „Юлий 1883, Баня-село” е написано също в Сопот. За него Вазов разказва: „Вдъхна ми го работният селянин („мълчаливият герой”), като пътувах за Сопот във време на жетва.”
За Вазово идване в родния му град научаваме и от неговите спомени „В Източна Румелия”, написани през 1919 г. Срещнал на Хисарските бани французинът г. Де Марти „твърде мил човек, твърде словоохотлив, твърде остроумен гост на Пловдив от две години насам”, с когото се познава отпреди, Вазов прави с него едно кратко пътешествие до Стремската долина. Коя година става точно това, авторът не посочва. Ясно е, че посещението им в родния град на поета е през първите години след Освобождението, през 1882 или 1883 г., което е видно от самите спомени:
„Заведох френеца и до моя роден градец Сопот. Той беше още в развалините си, но будните жители, съвзели се вече от башибозушките погроми на 1877 г., бяха се запретна ли на работа: поправяха къщята си, работеха с усърдие нивята си и лозята си, а по-закъснелите тая пролет розови градини, обгърнали като цветен пояс града, изпущаха благоуханията си и пълнеха с тях въздуха.”
През лятото на 1884 г. Вазов е отново в Сопот. Тук на 20 август завършва повестта си „Чичовци. Картинки от типове и нрави български в турско време”.
През 1889 г., след завръщането си от Русия, Вазов отново посещава родния си град. Тук се среща със своята първа любов Екатерина Кьороолова. „Не будеше вече никакви чувства у мене. Идваше често у нас - само приятелски думи си разменяхме. Видя ми се сега много проста жена. Нигде в разказите ми няма загатване за нея” - споделя Вазов през 1915 г. пред Ив. Шишманов.
През лятото на 1890 г. Вазов предприема пътуване с майка си до родния си град. Всъщност целта е - сгледа в Казанлък, а е разгласено, че отиват в Сопот. Поради случилата им се по пътя злополука (вероятно обръщане с файтон) престоят им в родния град се удължава. Получените контузии са сериозни и изискват продължително лечение. В писмо от 10 юли 1890 г., Сопот, Вазов пише до приятеля си Атанас Илиев:
Любезний приятелю, Както вече знаеш, нашата разходка сдоби твърде печален характер и вместо да върша онова, което ми бе целта, аз легнах болен и от един месец съм се заровил с мама в Сопот, като чакаме да оздравим и да се върнем назад в София. Моята авантюра много наумява една подобна на Дон Кихота и аз сам бих й се смял, ако да би ми било смешно. Впрочем -всяко зло за добро. Аз вярвам, че нашият (вазовският) господ не е арнаутин и най-после ще се смили над нас многострадалните и ще ни пощади вече от нови изпитания и наказания... Еп attendant аз още накуцвам и не зная кога ще се поправи съвършено кракът ми, а мамината ръка се намира в statu quo, макар че е промеkила досега хилядо лекове, билки, мехлеми, които домораслите сопотски доктори-бабички, й са наказали. Така щото, както ми се чини, ние ще престоим тука и до краят на месеца.”
Независимо от здравословното си състояние той възнамерява да подготви за списание „Денница” няколко творби: „Аз тъкмя да се помъча да скова някое малко разказче и две-три стихотворения, докато съм тука, макар че в главата ми никаква свястна и здрава мисъл не може се прозябава.”
По време на пребиваването си в Сопот Вазов успява да завърши разказа си „Младен”, който изпраща в София на брат си Борис, за да го предаде в печатницата. Поместен е в списание „Денница”, кн. 7-8, същата година. Разказът впоследствие получава нова редакция. През 1898 г. книжовно дружество „Просвета” го издава в Стара Загора в отделна книжка, под заглавие „Бикоглав” (Разказ). Трябва да отбележим, че Вазов поставя и нова датировка на творбата: „Сопот, 1891”.
Вероятно през този свой дълъг принудителен престой в родния си град той замисля и пише първата редакция на разказа си „Цончовата мъст”, който също е датиран: „1890” и отпечатан в списание „Денница”, кн. 11, 1890 г. През това злополучно за поета лято в Сопот той има възможност да си припомни миналото, да се върне към своите ученически и младежки години, свързани с родния му град. Бихме могли да предполагаме, че тук замисля да напише и разказа си „Епитропът”, също носещ годината 1890, а отпечатан през следващата в кн. 2 на списание „Денница”.
Съгражданите на Вазов обичат и уважават народния поет, гордеят се с него. На 24 септември 1895 година, когато в цялата страна тържествено се отбелязва неговият първи юбилей - 25-годишната му литературна дейност, в Сопот също е вълнуващ празник:
„Сутринта... всичките свещеници, облечени в одеждите си, при голямо стечение на народ, отслужили в черквата молебен за юбиляря; оттам духовенството, народа, учители, учителки и всичките им ученици потеглили към мегданя, който бил украсен с флагове, и се спрели там, тъкмо пред къщата, гдето г. Вазов се е родил. Там светили вода, един учител от един балкон държал дълга реч за живота и заслугите на г. Вазова, а подир народът направил посещение на сестрата на юбиляря г-жа Ана Пачева и й честитил. Целий ден гражданите ликували. Училищата били окичени с венци.
По време на празнуването фотографът Д. А. Карастоянов от Пловдив прави няколко снимки. Първата увековечава момент след отслужения в черквата „Свети апостоли Петър и Павел” молебен за юбиляря. На преден план около чешмата до Девическото училище са група Вазови съграждани. Сред тях са: Ганчо Попниколов - основател на първия революционен кръжок в Сопотското мъжко училище, председател на революционния комитет в града и единствен негов представител на събранието в Оборище; Фратю Попов - член на Сопотския революционен комитет и прототип на господин Фратю от „Под игото” и „Чичовци”; Коста Капанов - Вазов съученик и прототип на Кандов от „Под игото”.
Фотографът е документирал част от сградата на Девическото училище с оградата и камбанарията на църквата „Свети апостоли Петър и Павел”. На втори план са видни останките от взаимното и класното училище на „Трапето”, пред които са застанали амфитеатрално ученици. Снимката е подарена на музея от сина на Коста Капанов - Георги Капанов от София.
На другите две фотографии са заснети част от участниците в тържеството в двора на манастира „Свети Спас” и пред воденица на Манастирска река. Сред тях са отново Фратю Попов и Коста Капанов. Снимките са подарени на музея от Вазовия племенник Иван Пачев през 1935 година.
Фотографиите са ценни и от гледна точка на това, че са съхранили образите на прототипове на Вазови герои.
По време на честването на първия си юбилей Вазов получава много телеграми и от родния си град - от сопотската общественост, от роднини и приятели, които са изпълнени с обич, уважение, признателност и гордост.
Неговият съученик от Сопотското класно училище Коста Капанов му честити „юбилейния празник и лаврите”, които събира в този ден за 25-годишния му труд.
Сред тези, които го поздравяват с телеграма, е и Фратю Попов. С топли и сърдечни слова се обръща към Вазов увековеченият в неговото творчество известен съгражданин: „С душевна радост и удоволствие тържествено празнуваме 25-годишния Ви юбилей от литературната Ви деятелност. Поздравявам Ви, народни труженико, и Ви желая още по-бляскав бъдещ юбилей.”
По случай „този всенароден празник” му поднасят и най-сърдечни благопожелания и съгражданите му Аврамов, Искров, Байков, в чиято телеграма се казва: „Живейте за величието на България и родния ни градец Сопот.”
„Поклон на Ваший гений, народний тружиниче” - с обич го поздравяват студентите Павел Бобчев и Хр. Аврамов от Сопот.
„Дългоденствие и успехи в книжовното ни поле” му пожелават учителите от сопотските училища, поднасяйки му своите поздрави за 25-годишната му литературна дейност, през който период е създал „трудове с истинско изражение на народния ни дух”.
От името на гражданите на Сопот вълнуващо приветствие до юбиляря изпраща кметът на града Иванов. От него лъха обич, признателност и гордост:
„Честити са българите, че празднуват праздник какъвто до днес не са имали; но най-честити са сопотненци защото техния скромен Сопот даде виновника на този светъл за народа ни ден. Вашите литературни трудове достойно заслужиха тази чест, част от която пада и на родний Ви градец Сопот. Вашите съграждани са възхитени от днешното тържество, в чест на което Ви изпращат скромен подарък: фотографически снимки на местности, въспети от вас, - и аз се считам за най-щастлив, че мен се падна честта да ви предам чувствата на сопотненци, и техните най-сърдечни благопожелания за дългоденствието и успеха Ви в книжовното ни поле. Живейте, труженико на българската книжнина, за слава и чест на отечеството.”
В списъка на „Дарове, поднесени Ивану Вазову по случай юбилея му, на 24 Септемврий, и по-после” намираме подробно сведение за паметния подарък на сопотненци: „Три фотографически снимки в рамки, представляващи местности в Сопот, свързани с живота и творенията на юбиляра, а именно: развалините на училището, дето е приел първоначалното си образование; дворът, дето стояла къщата, в която се е бил родил, и Сопотский мънастир, с част от Стара планина и мястото на което е стоял величественний бор, паданието на който е въспял поета в стихотворението си Борът - от град Сопот.”
За този скромен подарък чрез подписка са събрани 130 лв., останалите 80 общината отпуска от своя бюджет. Дарът на сопотненци е връчен от тричленна делегация.
В телеграма до Вазов от сестра му Ана Пачева, която единствена от Вазовото многобройно семейство тогава живее в Сопот, се казва: „Макар и от далеч, брате, радвам се с вас заедно за почестите, които днес народа Ви отдава по този случай. Приемете и моите най-искрени благопожелания.”
Телеграма до юбиляря изпраща и нейният съпруг Димо Пачев. По-късно Димитър Фратев в спомените си ще отбележи, че „отговорите на Вазов са пропити с обич и признателност към родния градец и сопотчани”.
В отговора си на поздравителния адрес на депутацията от Сопотската колония в София, прочетен на тържеството в Народното събрание от Н. Шишеджиев, Вазов изповядва: „... Макар и отдавна да съм напустнал моя нещастен град Сопот, тъй жестоко пострадал за Освобождението, пълен още с развалини и следи от страшната катастрофа, аз никога не съм разлъчвал мисълта си от него... Винаги за мене е било радост да обичам и да помня свещения за мене кът, дето пръв път съм плакал и съм се смеял...”
В спомените си учителката Тана Павлова, съгражданка на поета, пише, че през 1897 г. той е бил на „летовище в Сопот”.
През 1896 г. излиза Вазовият роман „Нова земя”, „една верига от спомени и лични преживявания” по думите па автора. Произведението е отречено от критиката, независимо че на страниците на вестник „Мир” и списание „Българска сбирка” се появяват и няколко положителни отзива.
„Моето впечатление е, че ако има Вазово произведение, което да е било „здрависвано от ревове и воеве”, то беше именно този роман из живота на българите през първите години след освобождението... Никое произведение не навлече на Вазова такива охулвания, както „Нова земя”, която е един съвременен роман: той беше за нея наречен и „низък партизанин”, и „безграмотен писател”, „писач на безмислици”, „фанатик-лъжесъединист” и „нов чорбаджия”, та дори и предател...” - пише д-р Никола Бобчев.
Твърде показателна в това отношение е статията на Пенчо Славейков „Един стар херой”. Той злъчно, драстично и безпощадно напада Вазов, неговото творчество и „Нова земя”: „... Такива натури, като г. Вазова ги има легион; целта на техния живот е да ядат печено агне, сложено на готова трапеза, да говорят масали, зевзеклици, да пият наздравици за „благоденствия” и, от немай-къде, понякога да пишат глупави романи, или пък антрефилета в М и р, за съхранение Statu qui-то на своята слава...”
Твърде чувствителен по природа, Вазов дълбоко страда от враждебното отношение към неговия роман. По-късно той с болка споделя пред Ив. Шишманов: „За жалост, критиката, сякаш по един заговор, нападна „Нова земя” най-безпощадно. Едва ли друга българска книга е предизвикала такъв поток от хули, отричания, нападки. Тия хули силно ме оскърбиха и обезсърчиха, защото аз намирах и намирам и днес, че като историко-битов роман „Нова земя” стои може би по-долу от „Под игото”, но го надминава като художествено произведение.”
Колко драматично се отразява върху Вазов отричането на романа, говори и решението му да скъса с творчеството: „... аз разбрах, че положението ми на писател е невъзможно и че трябва да престана да пиша. И аз захвърлих перото...”
След мъчителните изживявания поетът се нуждае от отдих. Като спасителен пристан у него проблясва идеята да отиде в най-скъпото на сърцето му кътче — родния Сопот. През месец юни той пристига в подбалканския град. Дивните прелести на Стара планина са като балсам в огорчената му душа. В лоното на природата Вазов прекарва цели часове по „вратоломно високите и лъзгави скали” на река Мурла, стърчи „над страшни вирове, в които падат буйни и гръмливи водопади”, наслаждава се на „ощущения съвсем нови” с „поразителна прелест” за него.
Тук се ражда и новият му псевдоним „Средньогорски”, с който ще публикува 4 свои пътеписа, 2 от които ще пише в Сопот.
Вазов намира много интересна форма за пътеписите, които създава в Сопот по време на своето пребиваване - епистоларната, създаваща му възможност за откровеност и интимна довереност. В „Провинциални картини. Писмо из един старопланински ъгъл” той слага за мото два стиха от началната строфа на 2-ра глава на романа „Евгений Онегин” на Пушкин: „Деревня, где скучал Евгений./Была прелестный уголок...” И Вазов като Онегин напуска столицата с надежда за обновление в тихото провинциално кътче.
Скрит зад псевдонима си в своя пътепис авторът е твърде дискретен: той внася известна заблуда по отношение на мястото, откъдето пристига, при което се получава известна неясност относно времето на създаването на творбата (тя не е датирана):
„От няколко дена се къпя във вълните на провинциалний живот, от няколко дена обитавам в пазвите на моя роден градец и вкусявам нови вълнения, непознати в южно-българската столица, която е и моя. Бързам да те предупредя да не вземаш в строгия им смисъл думите: вълни и вълнения, които по-горе споменах. Вълни никакви няма в тихото и дремливо пристанище, в което дойдох да диря отмора подир силните канцелярски занятия в Пловдив; нито вълнения има в тоя обичан, но глух, глух „Дреми-град”!
Вазов отбелязва, че желае да се откопчее „веднъж завинаги от Сахаттепето и припеците му” и да дойде да свие „покойно гнездце в тоя зелен и цветущ кът на планинската долина”. На илюзията, че авторът на пътеписа пристига от Пловдив, е даден завършен вид. Това е последица от стремежа на Вазов да остане анонимен. Така ли е всъщност? Една малка подробност внася определена яснота за времето на създаването на творбата — 1897 г.: „Пред мене стоят, и след тия изминали двадесет години от катастрофата, още дълбоки трапове с каменяци и бурен, те зеят като омразни гробове и свидетелствуват за тежката участ на тоя градец.”
Двадесет години след трагичната за Сопот 1877 г., когато градът е опожарен и сринат до основи - авторът ясно сочи, че неговите „Привинциални картини” са написани непосредствено преди публикуването им във вестник „Мир” (бр. 405 от 29 юни 1897 г.).
С болка и състрадание Вазов разказва за плачевното икономическо състояние на родния си град, за поразителната „скръбна реалност”. Тъмната страна на картината се допълва от описанието на меланхоличната и „лишена от обикновената си поезия” жътва, поради обилните дъждове, „повредили безвъзвратно посевите”.
Посрещнат радушно в дома на сестра си Ана Пачева, Вазов ще спомене с благодарност за „милите домакини”, у които е „намерил гостолюбие”, и за малката Галинка, която „два пъти” иде да му „обажда”, че „трапезата е сложена”.
Интересни подробности за къщата, в която отсяда Вазов, дава в спомените си Латю Милев:
„Някога Димо Пачев, като Вазов зет, си позволи да построи две стаи на втори етаж над Вазово место. Под тях като под тунел се влазяше във Вазовия двор... Едната от тези стаи използвал племенника на Вазов — Иван Пачев, а другата била използвана само от поета, когато идвал от Пловдив на гости у сестра си. А той идвал често. Племенниците и досега наричат тази стая „вуйчовата стая”. Почивайки си в нея, поетът е могъл нощя да отвори прозореца и да се любува на мегданя при лунна светлина.”
В сенчестия, потънал в зеленина и цветя двор на своите роднини, поетът създава прекрасни страници от пътеписната си проза. В тях разкрива и очарованието на сопотския двор, от който лъха неповторима романтика и задушевна патриархалност: „Лозите... се полюшват от ветреца прохладни, а птичките неуморно цвърчат в гъстия шумолак на овощията. Между тъмнозелените китри-лаври галено се усмихват пембявите и червени молохи, гиздави обици, увиснали като червени кандилца; между алеите от олеандри стоят вази с разни цветя, едни от други по-красиви, а над тия алеи, по прехвърлени прътове, се вият клонове на китрите, за да образуват триумфалните арки от зеленина.”
Като истински майстор-художник със светли краски Вазов рисува свежа картина от началото на лятото, което неудържимо, с цялата си прелест е завладяло поетовата душа, за да я разведри, да я изпълни с нова гама от чувства и най-важното да му даде импулс за ново творчество.
В Сопот през месец юни 1897 г. Вазов написва и „По чуки и чалове. Второ писмо из един старопланински път”. В плен на Пушкиновата поезия, той взема за мото два стиха от „Кавказ” на именития руски класик: „Кавказ надо мною. Один в вышине /Стою над снегами, у края пучины...” В този свой пътепис Вазов разказва за „възкачванието” на Амбарица и Юмрючал. Природата има върху него мощно неотразимо въздействие, което той възприема не само с всичките си сетива, но и с дълбочината на сърцето си:
„Вчера се спуснах от Юмрючал и още съм разсипан от това пътешествие до темето на старопланинския великан; разсипан съм физически, та и нравствено се чувствувам зашеметен, потресен: толкова силни и съкрушителни впечатления съм изпитал от това тридневно скитание по гребени и хълбоци шеметно-стръмни, върхове надоблачни, закачи от величествената Амбарица над Сопот, та до страховитий Юмрючал.”
В края на пътеписа, завършвайки разказа си за бурната нощ в „Джендема” и трагикомичната история за пропъждането на мечката, Вазов споменава и за нова предстояща екскурзия из горите на Богдан. След нейното осъществяване, в деня на своя 47-и рожден ден, той пише „Богдан. Екскурзия из Средня гора”. Пътеписът е датиран: „Хисар, 9 юлий 1897” и отново носи подписа „Средньогорски”. Два дни по-късно Вазов написва четвъртата си творба със същия псевдоним: „Българският Херкулесбад. (Една разходка до Хисаря)”. И този пътепис, създаден в често посещавания от Вазов курортен град, е също датиран.
Сведенията и спомените за посещенията на Вазов в Сопот след Освобождението са твърде оскъдни. Краткият разказ на 88-годишния Рачо Петров, бивш учител в града, е документиран от писателя Петър Стъпов през 1952 година:
„Да ти кажа ли? - поде той интимно, като се доближи до лицето ми. Вазов странеше от хората. Дойде веднъж, искахме да му се представим. Тогава беше министър, но не ни прие. Отидоха на разходка в Балкана с други и като се върна, тогава ни повика...
- А защо странеше от хората, дядо Рачо?
- Нали знаеш? Поет! Като вървеше из пътя, все така правеше - и той заклати глава като кон в жега. Спираше се, питаше нещо. „Добър ден” - я ще отговори, я не...
Поетът, поетът - шепнеха хората.”
В спомените си Кина Кантемирова, бивша учителка, през 1952 г., когато е записан нейният разказ, близо стогодишна, свидетелства как събитията от историческото минало на Сопот са намерили отражение в творчеството на писателя:
„- А че имаше много случки, които станаха тук и Вазов после ги описа. Например убийството на тримата клисурци през 1876 година по въстанието. Дълго скитали те, момчетата, из Балкана - такива размирни времена бяха... Най-после слезли в Сопот, отишли да дирят закрила в църквата, но ги уловиха и ги убиха. На единия намериха трева в гръкляна. Това сама видях с очите си, а Вазов описа тази работа в „Под игото” и в „Един кът от Стара планина”.
Сопот за Вазов е „кътът роден”, „кътът мил”, „магнит за спомени свещени.” Често в техен плен, той се връща към щастливите години, прекарани тук, и създава прекрасни творби: „Даскалите. Спомени из ученишките ми години” (1901), „Юрдановден. Вежливи спомени” (1902).
Димитър Фратев отбелязва, че „Вазов е идвал в Сопот още 2 пъти (преди и след Балканската война). Един път сам и друг път в компания с Евгения Марс и др., с които прави снимки на „Трапето”.”
Вазов постоянно проявява интерес към икономическото развитие на родния край и създаването на поминък на населението. Това е отразено в спомени на неговия съгражданин Димитър Фратев. При среща в края на месец април 1918 г. в София Вазов го пита бил ли е в Сопот и „какво има нататък”. Чул отговора, че „хората в немотия чакат края на войната”, той с болка казва: „Не можахме да направим нещо за тоя наш край. Няма препитание за хората.” Вазов с одобрение приема идеята на Б., съдържател на известен столичен хотел и кафе-сладкарница (сродник на Д. Фратев), за построяване и обзавеждане на две розоварни фабрики и една текстилна в Сопот. „Ето една разумна идея, една полезна инициатива, която ще помогне и на хората, и на търговията, и на тая бедна община” - казва поетът.
Творчеството на Иван Вазов е здраво свързано със Сопот. Дивната Стара планина и красивата природа внасят свежи чувства и настроения в творбите, които пише тук. И по-късно, в напреднала вече възраст, той се завръща чрез своите спомени и мисли отново в родния си град и създава прекрасни стихотворения - дял II на стихосбирката „Люлека ми замириса” - „Под Амбарица”. Вазов възкресява очарователния двор с „чемширите бухлати”, дето „пее чучурчето ден и нощ”. Там на пейката пред родния дом е баща му „цял забулен във димът / на чибука”. Поетът отново вижда лика на майка си, седнала с книга в ръка в гостната стая. Той си спомня за „будните нощи” в „потайното килерче”, когато музата го е осенила и той е творял „при свещта на опушено фенерче”. И колко още паметни места възкресява - училището, манастира, манастирската полянка, мегданя при лунна нощ... В последната лебедова песен на поета - „Люлека ми замириса” - присъства и Сопот...
Свежестта и задълбочеността на разработените мотиви от Сопот и неговите забележителни околности във дял II на „Люлека ми замириса” - „Под Амбарица” - показват, че е твърде възможно през периода 1910-1919 г. поетът да е посетил отново родния си град. Сред уединение със скъпите на сърцето му кътчета и места, свързани с детството и младостта, се раждат и прекрасни стихове...
На 24 октомври 1921 г. българският народ тържествено чества двойния юбилей на народния поет - неговата 70-годишна възраст и 50-годишна литературна дейност. Тържества се състояли в много градове и селища на страната. В деня на юбилея до Вазов е изпратена телеграма и от Сопот, която съдържа подробно сведение как протича честването тук:
„Днес признателното гражданство от родния Ви град Сопот изпраща своя сърдечен привет по случай 70-годишната Ви възраст и 50-годишния Ви писателски юбилей. Всички тези граждани, след свършване на утрото, дадено в училището, с тържествено шествие начело с венец, Отидоха пред Вашата къща, дето се държа подходяща реч, и окачихме венеца с портрета Ви на портата. Слава, чест и дългоденствие, Вам, народни певецо. Считаме се щастливи, дето имахме случая да отпразнуваме юбилея на нашия велик съгражданин.
За гражданите: Манчев, Коев, Павлов, Икономов, Стремов, Стоянов, Димов, Кръстанов.”
От Сопот до Вазов е изпратена още една телеграма, която свидетелства за мащаба на тържеството, прераснало в народно веселие:
„Вчера карловската учаща младеж, придружена от своите съграждани и съгражданки, посети градеца ни, посрещната от сопотската учаща се младеж ведно с гражданите. Дойде да направи поклон пред родното Ви място, отдето всички Ви изпращаме своите привети и почитания и пожелаваме Всевишният да Ви крепи още за дълги години да творите и да празнувате вековния си юбилей. След това до късно вечерта се залюляха кръшни хора. За Ваша чест се държаха речи от сопотски и карловски учители. Сопот имаше празничен изглед. Ликът Ви, украсен с живи цветя, покачен на къщата Ви между народни знамена, ни наумяваше, че и Вие присъствувате на това велико за сопотненци тържество.
Иван Коев, Иван Манов, Марин Данов, Н. Кръстанов, Георги Луизов, Илия Икономов, Дончо Коков, Никола Коков, Енчо Василев, Васил Стоянов, Тинчо Димов, Стефан Ив. Кирков, Димо Ив. Куцидимов, Никола Сомов, Ат. Свинаров.”
Вазов е развълнуван от вниманието и почитта, оказана му от неговите съграждани по случай юбилея му. В знак на искрена благодарност на 14 ноември той изпраща до кмета на Сопот следното писмо:
„Господин
Манчев
Сопот
Дълбоко съм признателен за честта, направена ми от милите мои съграждани в деня на юбилея ми. Трогнат съм безкрайно. Благодаря сърдечно и за любезния им привет.
И. Вазов.”
В дома на г-жа Иванка Латева-Николова в София се съхранява оригинална пощенска картичка с пощенско клеймо от 30.Х.1920 г. - София, изпратена до госпожите Кириакица и Съба х. Петрова - Сопот. Текстът й се публикува за първи път:
„Вам и на всички граждани от Сопот и Карлово почели юбилея ми по такъв мил и тържествен начин изпращам дълбоката си признателност.
И. Вазов”
Народният поет достойно се отблагодари на своите съграждани и родния си град. Под почти всички негови герои от творбите му, създадени в Сопот или свързани с него, както той сам споделя пред проф. Иван Шишманов, „се крият живи типове, които всеки можеше да познае по онова време”. Жизнената правда заема значително място в творчеството на Вазов.
В едно свое интервю Николай Хайтов подчертава, че родното място е „велика духовна сила. Особено е важно... за писателя. Толкова важно, колкото е родният език. Родното място е като майката. Всичко ти дава...”
Сопот даде на народния поет много - и вдъхновение, и обич, която е взаимна. В редица негови произведения оживяват битът, нравите, атмосферата на града. В творчеството си Вазов пресъздаде родното си място с неговия колорит, природа, характери.
Вазов възпя природните красоти на родния край, обезсмърти славното му историческо минало. Прототиповете на неговите герои от „Чичовци”, „Под игото” и няколко от разказите му са „почти всички снети във фотографическата камара на град Сопот”. Сред тях са и баща му Минчо Вазов - прототип на „чорбаджи Марко от „Под игото”, Богослов Чонов Макриев - дякон Викенти от първия български роман, хаджи Христо (Лилко) Славчов - хаджи Ахил от едноименния разказ и повестта „Чичовци” и цяла плеяда още.
От Сопот народният поет черпи теми и сюжети за своите творби: „Чичовци”, „Под игото”, „Хаджи Ахил”, „Цончовата мъст”, „Епитропът” и за много стихотворения, сред които са: „Борът”, „Пряпорец”, „Родно пепелище”, „Къпина”, „Леевица”...
Аз съм цвете на Балкана,
аз съм сила непозната,
аз съм мощ на урагана,
чупя на орли крилата.
- заявява Вазов в едно непубликувано приживе стихотворение - „Родно цвете”.
Израснал в здрава българска почва в романтичния Сопот, в пазвите на гордия Балкан, поетът устоява пред житейските бури и несгоди, пред превратностите на съдбата.
„Но аз не клюмнах, се вървях напред, защото Стара планина, под чиито борове се родих и чийто въздух дишах, предаде на духа ми твърдостта на своите скали” - отбелязва той в своята Автобиографична бележка. Не се ли крие в тази Вазова изповед най-истинното прозрение за съдбоносното значение на родния му град Сопот в неговия жизнен и творчески път?!
„Непознатият Вазов”, София: Български писател, 1995.
Цветанка Неделчева
← Предишна 1 2 3 Следваща →