ВАЗОВ И СОПОТ
Единствената оцеляла реликва и спомен от родния дом на поета е старата икона „Успение Богородично”.
„Тая икона е единствената вещ от покъщнината, която майка ни можла да спаси при опожаряването на Сопот през 1877 година, като я носила на гърдите си при бягството си в Балкана” -пише Б. Вазов.
Семейната светиня здраво е свързана с родовия корен на Вазовия род. „Вещи руски иконописци и иконоведи се произнасяха, че тая икона е от 18 век - отбелязва Б. Вазов. - От същия образец имало само 2-3 икони в Балканския полуостров от неизвестен автор. Тая икона навярно е била донесена от нашия прадядо Кирко Ив. Арнаудов.”
Вазов пребивава около една седмица в Сопот. Само природата е непроменена и все така красива. След като посещава лобното място на своя баща, „няколко деня наред той навестява всички кътове, които са оставили в душата му образа си заедно с една радост”. По-късно в романа си „Нова земя”, ч. IV, „Поклонения”, Вазов ще отрази този вълнуващ, паметен обход.
Своите драматични изживявания от срещата си със свидния си дом той отразява в стихотворението си „Родно пепелище”:
Ох, не за радост, не и за разтуха
при теб дойдох, о бащино огнище,
на мойто детство люлка вече глуха,
на мойта младост жално пепелище...
По време на пребиваванията си в родния си град след изгрева на свободата Вазов създава прекрасни произведения. Макар да му липсва уютът на бащината къща, то са му създадени условия за спокойна творческа работа. В „Спомени за брата ми” д-р Борис Вазов пише: „Поетът винаги е мечтал за собствено жилище. Когато му е било възможно, той го е построявал. В Сопот (1880-1882), за да може да работи през лятото, той накара да сковат две стаички в мамината къщица. Тая паянтова къщица се намираше в дъното на една улица: двор голям, пълен с дървеса и чимшири.”
Пристигайки в Сопот през 1880 г., Вазов отсяда в незасегнатата от пожара къщица (наричана „Мурсаловата”). След дълга раздяла той се среща с майка си, която тогава живее тук с трите си деца Вълка, Владимир и Борис.
В машинописния препис „Спомени на брата ми” на д-р Борис Вазов се съдържат повече сведения за тази оригинална постройка, свързана с Базовото творчество. В нейния двор се намира „една смокиня до дувара към съседа Кьороолу. През двора течеше една пълноводна бара...”. Авторът дава интересни сведения за творбите, които брат му е създал тук:
„В тая къщица, около смокинята, се е проявила първата любов на поета - тогава юноша - към съседката, която той е възпял под името „Магдалина”:
Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега -
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
ясно виждам я сега.
(Магдалина, Магдалина!)
И Смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
(Магдалина, Магдалина!)
Това стихотворение е писано след Освобождението, когато поетът е идвал да работи в Сопот през лятото в скованите набързо две стаички близо до смокинята.
В тая къщица поетът написа „Един кът от Стара планина”, „Хаджи Ахил”, „Чичовци” и други творения.
Селямсъзът и Варлаам, описани в „Чичовци”, са съседи под тая къщица.”
Стихотворението „При гробът. На загиналите солдати (часовите) в пожарът на 25 декемврий 1880 в Пловдив” (в. „Народний глас”, Пловдив, бр. 154, 13.1.1881 г.) е датирано: „Сопот, 1881 г.”. Датите на самото събитие, отразено в творбата и на публикуването й, определят и времето на нейното създаване. Вазов е бил в родния си град вероятно около коледните и новогодишни празници на 1881 г. Подвигът на „изгорелите солдати”, изпълнили дълга си, го вдъхновява да напише стихотворение, превърнало се по-късно в песен. „Бяха му изнамерили глас и се пееше” - казва поетът пред Ив. Шишманов.
В Сопот се ражда идеята за Вазовия разказ „Хаджи Ахил”, където възниква и неговата първа редакция. „Тоя хумористически портрет” излиза във Вазовото списание „Наука” (1882 г.” кн. 1 и 2, юли и август). Разказът е датиран: „Пловдив, 1881”. Там авторът го редактира и завършва окончателно.
Хаджи Ахил, по думите на Вазов, е „първият жив тип от Сопот, който използува за своите разкази”. Той е бил любим негов герой, за което свидетелства фактът, че в кабинета му в Пловдив сред няколкото „картини, нарисувани от Константин Величков” е и „една скица на Хаджи Ахил (Хаджи Лилко), сопотският философ, със чибучката”.
В писмо от 11 април 1881 г., Пловдив, до С. Бобчев, тръгвайки за Сопот, Вазов пише:
„...Твърде ми е драго сега, като си тръгвам за капитанското село, а пътят ми е през най-очарователните места: през долината на Стряма, която не отстъпва нищо по хубост и величие на долината на розите. На село, ако ми остане време, разбира се, (защото и там трябва да се върти гемията), ще почна да пиша един ред (както се виражаваш ти) поезии върху разоренията и нещастията на страната: С т р е м с к и м е л о д и и. Много бих желал да те видя там, за да ти покажа всичките забележителности: Остро бърдо - Глуха могила, Петков камък - Ахиево село и пр.”
„Стремски мелодии” не излиза. Вероятно това е било първоначалното хрумване на поета за стихосбирката „Поля и гори”. Показателни в това отношение са думите му пред Ив. Шишманов: „В тая епоха бях упоен от красотите на България. Много пътувах из Стара планина, Родопите, Средна гора, и долината на Марица...”
През лятото на 1881 г. Вазов идва отново в Сопот. Една интересна случка оттогава разказва в спомените си Борис Вазов:
„Брат ми се е числил в партия, бил е съединист в румелийско време, по-сетне в народната партия... Беше против крайностите, против партизанското застрастяване. Спомням си, че в Сопот (1881), когато брат ни беше дошъл през лятото да ни види и да поработи, в кафенето между него и учителя Фингов (който беше от противната партия) се започна разговор, който взе доста остър характер, защото Фингов буйно и на висок глас започна да напада. Брат ми очевидно желаеше да се тури край на неприятния разговор. Беше му неприятно да спори, макар че можеше нещо да възрази, за да не излезе като победен в тая препирня. Брат ми побърза да излезе.”
На 11 ноември 1881 г. любители актьори представят в Пловдивския театър „Люксембург” драмата „Райна княгиня” и неиздадената комедия на Вазов „Михалаки чорбаджи” с благотворителна цел в полза на училището на опожарения през 1877 г. Сопот.
В отзива на в. „Марица”, бр. 336 от 13 ноември 1881 г. се сочи, че „по-главните членове на любителското тяло са сопотненци”.
„Сърдечен смях и постоянни ръкоплескания пресичаха на всяка минута представлението на духовитата пълна с юмор комедия” - се отбелязва в „Театрална хроника” на в. „Народний глас” (бр. 241-242 от 17.ХІ.1881 г.).
В края на спектакъла, акламиран от публиката, Вазов излиза на сцената сред нестихващи ръкопляскания, които продължават и след спускането на завесата.
Несъмнено той е един от инициаторите на идеята на будната сопотска интелигенция за театрална изява, предназначена за подпомагане на новостроящото се училище в родния му град. Като автор Вазов предоставя на своите съграждани любители-актьори ръкописа на неиздадената си комедия „Михалаки чорбаджи”, написана за няколко дни в Русе през 1878 г. за местната театрална трупа. Тя е отпечатана в Пловдив в началото на месец януари 1882 г. В рубриката „Дневник” на вестник „Народний глас” Вазов помества съобщение за представлението на пиесата му и още една (играна у нас и преди Освобождението) в родния му град:
„Преди няколко дена в Сопот се е дало представление на пиесите Княз Потемкин и Михалакичорбаджи в полза на новосъзидаемото училище. Представлението излязло доста сполучливо и имало печалба от него около двадесет т. лири.”
През лятото на 1882 г. Иван Вазов е отново в родния си град. На 21 юли в четири часа сутринта, „възседнал върху здравото муле” на Димитър Чобанов, той тръгва на излет из Стара планина в приятната компания на двама свои съграждани. Впечатленията му от него намират отражение в пътеписа му „Един кът на Стара планина”, поместен на страниците на списание „Наука”, кн. 2 през 1882 г. През 1883 г. Вазов го издава в отделна книжка под същото заглавие. Независимо, че пътеписът носи датата: „Пловдив, 20 декември 1882”, то част от тази своя прекрасна творба Вазов пише в Сопот, непосредствено след завършването на обиколката си из планината.
Колко освежаващо и ободряващо му е подействал излетът в Балкана, какъв творчески импулс получава след това Вазов, красноречиво говори фактът, че през месец юли 1882 г. за съвсем кратко време в Сопот той написва книжката „Стихотворения за малки деца”, поръчана му от издателя Д. Манчов. Тук, в родния град, Вазов се връща със спомените си към своето детство. Природата е оня първоизточник на теми и чувства, които намират израз в стихосбирката му. Тази негова първа книжка за деца (1883) за кратко време претърпява няколко издания. Тя е популярна и сега, обичана и четена от най-малките Вазови почитатели.
По-късно поетът споделя пред Ив. Шишманов, че в Сопот е написал „Песента на синчеца”: „Това е из детските ми стихотворения, които ми поръча Манчев за 10 лири. Написах ги за няколко дена в Сопот в новите стаи, които бях си построил. Стихотворението носи обаче дата 1882, Хисар.”
Вазов идва отново в Сопот през пролетта на 1883 г., „за да се запознае със случая около арестуваните и осъдени около 25 жени сопотски предачки, чиято защита той пое и води борба за тяхното окончателно освобождение.”
През 1883 г. избухват вълненията на домашните предачки от Сопот, Карлово и Калофер против внасянето на европейска прежда. На 7 (19) март 1883 г. сопотските предачки подпалват докараната европейска прежда, тъй като тя конкурира тяхното производство. След това те нападат и опожаряват къщата на търговеца Мангъров и му нанасят побой.
Иван Вазов, който по това време е редактор на вестник „Народний глас” в Пловдив, открито изявява своята будна гражданска съвест, заставайки на страната на арестуваните предачки от Карловската община. От момента на тяхното задържане до края на процеса той информира читателите на периодичното издание за хода на събитията, проявявайки живо социално чувство, прозорливост и открита защита на арестуваните жени.
В статията си „Вълнението в Сопот и Карлово (бр. 376 от 12 март 1883 г. на в. „Народний глас”) Вазов не просто коментира, а обяснява социалните причини, които са породили движението на жените:
„В Карлово и Сопот се случи преди няколко дни едно силно вълнение, предизвикано от гладът и бедността. В тия два града има стотина нещастни вдовици, на които мъжете са загинали във време на войната и които препитават себе си и семействата си с работата си. Повечето от тях правят прежда и чакат да я продадат на пазарът, за да изкарат прехраната си. Но от няколко време някои търговци захванали да донасят европейска прежда и тяхната, като по-скъпа, не се продавала. Вдовиците отчаяни решили да си отмъстят...”
В същата статия той посочва, че жандармите „хванали тридесет жени и ги закарали в Карлово”. Вазов отразява разрасналата се протестна вълна в защита на сопотските предачки: „и като се научили на другий ден, че докарали 30 жени от Сопот и ги затворили, събрали се повече от 300, отишли на полицията и поискали да освободят затворените. Полицията разпръснала жените и изловила 11 от тях...”
В бр. 380 от 26 март 1883 г. на „Народний глас” в рубриката „Дневник” той продължава да информира за хода на събитията: „Освен жените, които са запрени тука и които са всичките от Сопот, имало затворени в Карлово 10 жени от тоя град. Правителството заповядало преди няколко деня да ги изпратят и тях тука, но после се повърнало от решението си и дало противна заповед.”
Застанал на прогресивни социални позиции, Вазов изиграва не малка роля за окончателното разрешаване на въпроса в полза на жените и тяхното освобождаване. По негова препоръка пловдивският прокурор Сучински пише рапорт до директора на правосъдието в защита на пострадалите жени при вълненията в Сопот и Карлово. Още повече, че Вазов като редактор на „Народний глас” и член на Постоянния комитет в Пловдив заема определено място в обществено-политическия живот на Източна Румелия и е една от водещите фигури в него.
В бр. 382 от 2 април 1883 г. на вестник „Народний глас” той се обявява в защита на останалите в затвора сопотски предачки:
„Завчера са били освободени от затвор под поръчителство по-голямата част от сопотненските жени. Остават в затворът само шест жени. Ний изказахме своето мнение по този въпрос и не можем да не пожелаем още веднъж правителството да се въодушеви от великодушни чувства и да освободи всичките жени не само от затвор, но и от всяко преследвание. Тая е най-добрата политика, която може да се приеме...”
Подчертавайки, че „изкарванието пред съдилището” на жените ще направи „грозно впечатление”, Вазов разкрива социалните мотиви на техния бунт: „... заплашени от глад, са направили едно заявление, което колкото и престъпно може да бъде, е било подбудено от отчаяние”.
Във в. „Народний глас” той отправя сериозна критика към прокуратурата: „От цялата процедура на това дело ний изнесохме едно жалко понятие за онова, що се нарича у нас прокурорский надзор.” Поетът заклеймява прокурора чужденец, който „се е грижел” да наложи на жените „най-висшата степен на наказанието”. Авторът изказва задоволството си от защитника на подсъдимите Вълко Нейчев, който „прекрасно схващаше прокурорските софизми и ги оборваше”. От 33 подсъдими 10 са осъдени на тригодишен затвор в окови.
В статия, поместена в бр. 471 от 24 март 1884 г. на „Народний глас”, Вазов с радост съобщава за благоприятното приключване на делото. Върховният съд отменя делото на Окръжния съд, като произнася „оправдателна присъда за всичките, без изключение, осъдени на затвор в окови (а една на смърт) жени”. Авторът подчертава, че „съдилището не можеше да постъпи в тоя случай по-справедливо и по-хуманитарно”. Определена заслуга за оправдаването и освобождаването на сопотските предачки има и техният съгражданин Иван Вазов.
С болка той отбелязва, че „в Сопот и Карлово пак продължава да се внася скришом европейска прежда”. Загрижен за „участта на тия работнически семейства”, които „очакват само от нейното предение средствата за прехрана на домочадията си”, Вазов застава на ясно изразена позиция. Нея излага смело и в изказванията си в Постоянния комитет.
Посочените статии и съобщения, както и някои други, свързани с вълненията на предачките в Сопот, Карлово и Калофер, са поместени в „Народний глас” без подпис. Те са включени в пълните събрани съчинения на Иван Вазов, като някои от тях са отбелязани за Вазови, а други за вероятно негови (Dubia). Анализът на последните, както и фактът, че през пролетта на 1883 г. той лично е идвал в Сопот, за да се запознае по-отблизо със събитията около бунта на жените, говорят в полза на неговото авторство.
През месец юли 1883 г. Вазов е пак в Сопот. И отново е обзет от творческо вдъхновение. В стихотворението „Къпина” проблясват нотки на тъга при срещата с родното място, където всичко е „красиво, разцъфтяло”, но от неговите „мили само следа не е остало”. Само „черната къпина” стои неизменно „при входа на селото”, приела образа на алегория за изразяване на горестната болка на поета:
Тя йоще трай, черней се
въпреки времената,
като тъга зарасла
дълбоко във душата.