Вазов и Сопот

• Вазов и Сопот (част 2)
• Вазов и Сопот (част 3)

Актуално

Програма от честването
на 160 год. от рождението
на Иван Вазов.

Община Сопот
Къща Музей "Иван Вазов" - Сопот
НЧ "Иван Вазов" - Сопот

научете повече →

Статистика на посещенията

Община Сопот

ВАЗОВ И СОПОТ

„Непознатият Вазов”, София: Български писател, 1995.
Цветанка Неделчева, Директор на къща музей „Иван Вазов” - Сопот

Там - наший дом благословени,
там кътът роден, кътът мил
магнит за спомени свещени,
където аз съм се родил...
„Сопот”

Дивната природа на родния край, Балканът с омайната си прелест, не само впечатляват дълбоко Вазов още от дет­ските му години, но и разпалват неговия поетически талант и способстват за изграждането на оня висок естетически кри­терий, който го съпътства до края на живота му. В стихотворението „Сопот” той изповядва:

О горди планини, де мощни
орли се вият в син простор,
във ваште пазухи разкошни
аз пак прониквам с жаден взор.
Не вий, не вашта красота ли
да съм певец причина бе?
И таз любов у мен запали
към родната земя, небе?
„Сопот”

От най-ранно детство с жадни очи той поглъща хубостта на балканския пейзаж, опознава дълбоко природата, за да я обикне завинаги, толкова силно, щото по-късно да я възпее неповторимо и тя да присъства неизменно във всяка една негова творба.

Лоното на родната природа е онази неповторима естетическа школа, чието благотворно влияние за него е свеж и непрекъснат извор на чувства и творческо вдъхновение. Лю­бовта към природата, към книгата и към народното творчество го окриля и го извисява духовно. Под нейно влияние вдъхновеният начеващ поет ще грабне перото и през годините 1868-1870 ще напише много стихотворения, лутайки се да намери нелекия път към истинското художествено творчество.

В непечатаните си спомени Ана Иванова Иванова, връстница на Вазов, разказва за голямата му впечатлителност и любов към красотата на родния край през ученическите му години:

„При игрите и забавите около манастира той заставаше понякога изправен срещу Балкана, упойваше се от величавите скали и горди върхове. В Манастирска река търсеше с поглед красивите околности, сочеше на другарите си прелестите на нашата природа. Беряхме веднъж горски цветя за украса на училището за „Кирил и Методий”.  Вазов, събрал голям букет, застанал на висока скала, размахваше букета и декламираше. Като слезе при нас, извади един люляк, помириса го и въздъхна дълбоко, погледна към непристъпните скали над „Аязмото” и усмихнато каза: „Ах, такава красота няма нийде по света!” Извади друго цветче, гледа го продължително и нежно и пак въздъхна...”

Неговата способност да одухотворява „всяка скала, всяка тревичка” е отбелязана и в спомените на Елисавета Консулова-Вазова за поета.

По-късно той ще тръгне от красотата на едно цвете, за да изгради изповедния монолог на младото си влюбено сърце:

Цвете мило, цвете красно,
цвете с тънинко стебло,
що навеждаш тъй безгласно
свойто хубаво чело?
Що тъй бързо побледнява
твойта нежна младина?
Що слабее, изветрява
таз приятна миризма?
„Цвете”

В спомените си пред проф. Шишманов Вазов казва, че към 14-ата му годишна възраст у него се пробужда „поети­ческото въображение”. Едни от първите му стихотворения са песента „Крум и Никифор” и елегията „Преславски раз­валини”. И двете творби са изгубени. Но Вазов притежава феноменална памет. След половин век той цитира пред Ив. Шишманов два куплета от първото и един от второто сти­хотворение.

В Сопот Вазов пише поетична творба по случай хилядагодишнината от покръстването на българите при цар Борис и я изпраща на Петко Р. Славейков в Цариград за в. „Ма­кедония”, но тя не е отпечатана. Пет десетилетия по-късно в паметта на Вазов са останали само два стиха, възстанове­ни по повод анкетата на Шишманов:

В царуването на Султан Азиса
празнуваме кръщението на Бориса.

В ръкописа на Ив. Шишманов, документирал ранното творчество на Вазов по време на приятелски разговори, ос­тава зачертана бележка, съдържаща сведение за тази творба: „Не беше лошо, беше красиво стихотворение. Но не го на­печата дяволът (П. Р. Славейков - б. м. -  Цв. Неделчева)...Това стихотворение не съществува”. Но по-късно Ва­зов пак се връща към същата тема. През 1872 г. в кн. 2 на списание „Читалище” е публикувано стихотворението му „Цар Борис и идолопоклонниците”, което е „замислено не­зависимо от първото”. Явно, младият поет е възнамеря­вал да продължи творбата, защото в края е отбелязал „Следува”. Но продължение няма.

В Сопот Вазов пише и първата си драма - „Светослав Тихо”. Работата си върху нея продължава и по време на пре­биваването си в Перник. За съжаление тя изгаря през 1877 г. в бащината му къща. В паметта му завинаги остават име­ната на неговите първи драматични герои: войводата Дан и царица Ирина.

Вазов е пленен завинаги от магията на мерената реч. През 1868 г., „обзет внезапно от истински бяс”, той пише стихотворения „даже по кориците на бащините си тефте­ри”. За този ранен период от творческото си развитие по-късно той разказва:

„Всеки свободен час се затварях в една стая в новата къща, в двора, и пишех неуморно дене и ноще. Сега имах вече високо мнение за поезията и исках да стана поет по призвание. Понеже ноще ми догаряше свещта, майка ми тайно от баща ми ми носеше друга. Само баба ми Ана знаеше, но тя беше недоволна и казваше: Брей, Иванчо, ще разсипеш баща си, и ноще гориш свещи!”

През 1868-1870 г. Вазов написва много стихотворения, от които оцеляват само една част и влизат в сбирката „Майска китка”. Останалите имат злочестата съдба да из­горят в пламъците на пожара в Сопот през 1877 г., незави­симо от това, че преди да напусне бащиния си дом през ап­рил 1876 г., поетът заравя съчиненията си - „няколко обе­мисти тетрадки” в „зимника, при нощвите, под купа жълта глина”, която лежи „там от много време”.

Само една част от любовните стихотворения ще оцелеят в препис на Вазовия приятел Никола Иванов и ще му бъдат върнати след Освобождението.

Една случка оказва силно влияние върху Вазовата писа­телска съдба. През 1870 г. ужасна буря поваля исполинския бор в манастира „Свети Спас”. По-късно в своята „Поети­ческа биография на Иван Вазов до 20-годишната му въз­раст” той възкресява този момент, дал му повод за творчес­тво: „Падането на гиганта беше цяло събитие: всичкият Со­пот се стече да види поваления труп на вековното дърво; много жени плачеха... На тия емоции се дължи и стихотво­рението му „Борът”, написано и напечатано после. „Борът” из един път му спечели името поет и общо признание на по­етически дар. Без това стихотворение, което порази въобра­женията, В. дълго още може би щеше да се бори с писател­ската неизвестност.”

То е поместено в „Периодическо списание”, г. I., 1872, кн. V-VІ. В края на стихотворението е отбелязано: „1870, септемвр. 21. Сопотски мънъстир”.

Във фонда на къща музей „Иван Вазов” - Сопот се на­мира сборник „Иван Вазов. Живот и творчество. За седемдесетгодишнината от рождението му”, издание на Юбилейния комитет на Българската академия на науките и Съюза на бъл­гарските учени, писатели и художници под редакцията на проф. д-р Ст. Романски, С., 1920 г. Това ценно издание с ав­тограф на Иван Вазов е било подарено на неговия родстве­ник Иван Пачев - син на неговата сестра Ана Пачева. На страниците 110-111 от сборника под финала на статията на С. Чилингиров „Първи стихотворения на Вазова” Иван Па­чев собственоръчно с черен молив прави едно допълнение, отнасящо се до Вазовото стихотворение „Борът”. Преди да го цитираме, трябва да уточним, че то е направено под след­ното  „Р.S.” на Чилингиров: „Настоящето издирване беше привършено, когато Вазов по моя молба се съгласи да го из­слуша. Едничката бележка, която направи той, в присъстви­ето на проф. М. Г. Попруженко, се съвпада напълно с моите заключения. Тя се отнася главно до описването на Б о р ъ т. Според Вазова това стихотворение не е писано в Сопотския манастир, и не на 21 септември 1870 г., а в Галац през нача­лото на 1872 г., близо след тригодишно престояване в Ромъния...” Поставил въпросителна на този абзац, Иван Пачев пи­ще: „А баба ми Съба ми разказваше, че „Борът” е написан в Сопот и че младият поет, за да се увери дали това стихотво­рение е хубаво наредено, то той сам го поднесал на сопотс­кия учител Никола Шишеджиев да го прегледа. Шишеджиев го прочел много внимателно и казал: „Браво, а бе, Иване, ти си бил цял поет да пишеш такива хубави работи!” Тая пох­вала на Шишеджиев много окуражила младия поет, а това му дало още по-голямо настроение да продължава да пише. София, 25.V.1948 г. Съобщава: Ив. Пачев /подпис/.”

Пред своя анкетьор проф. Иван Шишманов Вазов казва, че стихотворението „Борът” е написано в Олтеница, когато той живее при чичо си Кирко.

Като се има предвид сведението, дадено от Иван Пачев, може да се предположи, че първоначалният вариант на сти­хотворението „Борът” е бил написан в Сопот, а в Олтени­ца Вазов го редактира и завършва.

През 1871 г. в Баку, намерил топло гостоприемство при вуйчо си Георги х. Николов, Вазов пише стихотворението „Сопот”. „В тоя химн на родните предели поетът не е заб­равял да говори за „нощните си разходки по лунна светли­на”, песните си с дружина под сенките, възхищението си от Стара планина”..., като споменавал и за бора в манастира, възпят наскоро в отделно стихотворение” - отбелязва М. Арнаудов.

Далеч от родния град, в около 30 куплета той възпява цве­тущите му „околнини”, „бистрите води”, „реката, що бухти”, „гори и върхове” и всичко прекрасно, свързано с него.

Този непечатан „пръв химн на Сопот”, по думите на по­ета, споделя съдбата на творбите му, останали в родния дом. Представа за стихотворението получаваме от цитираните пред Ив. Шишманов 45 години по-късно 6 строфи една значителна част от него. Този знаменателен факт свидетелства за силата на любовта към родното място у Вазов, любов, която носи в сърцето си до сетните си дни. Любов-преклонение, за която младият поет намира прости и същевременно най-ласкави думи:

Поклон от мене и привет,
прекрасний поетичний край,
и нека вечно занапред
туй обаяние в’ теб да трай.

Вазов споделя пред Ив. Шишманов, че стихосбирката „Майска китка” съдържа стихотворения, „писани още в 1874 г. в Сопот”. Едно от тези стихотворения - „Име” (датирано във втората му редакция: 1874 г., Сопот) е вдъхнато от трепетните му младежки чувства. Той шепне насън името на любимата, чува го в зефира и в бъбленето на чучура, чете го на небесния свод. „Това е името на първата ми сопотненска изгора, Катерина” - изповядва той. Тя е покръстена еврейка - жена на сопотненеца Васил Кьороолу, който тогава е търговец в Никопол.

„Моята първа любов остави дълбоки следи в юношеското ми творчество” - споделя поетът пред Ив. Шишманов. На неговата първа муза са посветени написаните в Сопот стихотворения, поместени в „Майска китка”: „Любовно добрутро” (II ред. - „Утрен поздрав”), „Моминият сън”                (II ред. - „Момин сън”), „И добро и не добро” (II ред - „Предпазване”), „Горната соба” (II ред. - „Стаята”), „Пътешествието” (II ред. - „Пътешествие”), „Де е моят рай”, „Nocturno”, „Цвете”, „Либе”, „Нощем”, „Вечер”, „Писмото”, „Едно възпоминание” (II ред. - „Възпоминание”). Една част от тях, по думите на поета пред Ив. Шишманов, „са писани през периода 1868-1870 г. „Пътешествието”, „Де е моят рай” са написани през 1874 г. Тогава се ражда и стихотворението „Кадро на една калугерица”. По­етът е пленен от нежната красота на тринадесетгодишната монахиня Харитина, достойна да се увековечи от живописец. По-късно Вазов преработва творбата в значителна степен с основния замисъл - посвещение не на младата Харитина, обречена на бога, а на неговата незабравима първа любов:

Напиши, те моля аз,
тази хубава картина
и отдолу й тогаз
ще бележа Катерина.

В Сопот Вазов пише и акростих с нейното име, който из­горял през 1877 г.

През 1874 г. в родния си град той пише и стихотворени­ето „Сусана”, за чиято творческа история казва: „Под това име се крие една моя приятелка селянка от Перник, за коя­то ухажвах тогава.”

Първият сняг на 1875 г. му носи заедно с радостните спо­мени за детството и скръб за бедните - „гладни и голи” - „Първий сняг” („В детинството ми, в онуй, ах време...”).

Прочел за жалната участ на една сиромахкиня от Чир­пан, която умира през „ланската люта зима”, на 22 март 1875 г. той пише баладата си „Сиромашия”, публикувана през месец юни същата година в списание „Читалище”. Според Михаил Арнаудов първата редакция на творбата е на вярно от Мустафа паша (Свиленград).

През 1875 г. Вазов попада във водовъртежа на трескава­та подготовка на Априлското въстание, членува в сопотския революционен комитет. Ярък резонанс на бунтовния на­роден дух в навечерието на съдбоносното историческо съ­битие са бойките му стихове, създадени през периода 1875-1876      г. в родния му град. Въз основа на посочените в сбирката „Пряпорец и гусла” дати на създаването на стихотворенията в Сопот, бихме могли да ги подредим хронологично в следния ред: „Новонагласената гусла” - 2 септември 1875, „Мамино чедо” - 26 септември 1875, „1875 година” - 10 октомври 1875; „На една майка селянка” - 15 октомври 1875, „Завет” - 1 декември 1875; „Волентиринът” - 20 декември 1875; „На приятелите ми Г. и А.” - 1875; „На бой! (На панагюрските въстаници)” - април 1875; „Свекърва и снаха” - без дата; „Дедите наши злочести” - 6 януари 1876; „Пряпорец” - 8 април 1876; „На пушката ми” - 10 април 1876; „На Гергьовден” - 22 април 1876.

Вазовите зовящи към бунт стихове, сътворени през геро­ичното време на подготовка на Априлското въстание, се радват на не по-малка популярност, отколкото Ботевите. Създадени като отклик на народното вълнение и непреклон­на воля за свобода, те се разпространяват мигновено и се пеят през самото въстание. Такова е стихотворението „На бой!” („На панагюрските въстаници”) с мото от руския поет Плещеев („Вперёд без страха и сомненья”). В новата му ре­дакция в пълните си събрани съчинения авторът го озагла­вява само „На панагюрските въстаници”. Вазов сам свиде­телства пред Ив. Шишманов, че то се е пяло „навред като популярна бунтовническа песен”. По време на въстанието в Средногорието е пята и Вазовата творба „Пряпорец”. От нея се раждат две песни: „Ой, горо красна, горо зелена” (първа част на стихотворението) и „Какъв дар ти би ми стъкмила” (II част на стихотворението).

През периода, в който са писани стихотворенията за „Пряпорец и гусла” в Сопот, Вазов е на най-високата точ­ка на своето идейно-политическо развитие. Той е не само вдъхновен певец на националноосвободителната борба, но и пряк участник в нея. Вазов става „изразител на революци­онната стихия на нашите безимотни, бедни и средни зана­ятчии и търговци и народната революционна интелиген­ция”.

На 22 декември 1875 г. в писмо от Сопот до Марко Балабанов - редактор на вестник „Век” в Цариград - Вазов с присъщата му будна гражданска съвест изразява „благо­дарността и съчувствието” на сопотненци, „загдето” чрез не­говите статии „по днешните тежки за народа ни обстоятел­ства” е станал „верен отзив на страданията му и дързостен изобличител на неправдата и поборник на нашите правдини и желания”.

От публикуваните през пролетта на 1876 г. във в. „Нап­редък” (Цариград) стихотворения „Гора и поле” и „Пролет” („Настана пролет, цветя цъфнаха”) лъха свежестта и красо­тата на балканската природа край Сопот.

На 23 април 1876 г. поради опасност от арест Вазов на­пуска с талига Сопот и през Стремската долина по направ­ление на Средна гора бяга към Пловдив. По-късно в свои­те възпоминания той пише:

„В селото, което оставях, нямаше въстание. Имаше са­мо решение за съпротивление, което просто значеше: мируване... Бунтът прибърза с десетина дена преди срока и тая преждевременност на избуха причини първото смайване, първото колебание: то беше една първа несполука! Такова положение на бездействие държаха и повечето градове и се­ла. При това, турската власт, която досега присторено дре­меше, реши да действува и хвана да лови. Двама конници пристигнаха от Карлово за мене... Опасността беше неми­нуема. През нощта един приятел ми достави тескере на мое име и с неверни очертания! Също и кола. Тия средства пред­ставяха ми едничък и печален шанс за избавление...”.

Вазов се завръща отново в Сопот за кратко време късно след Освобождението. Разделил се със съдийската си кари­ера в Берковица, той решава да се установи в Източна Ру­мелия. През месец септември 1880 г. поетът тръгва с фай­тон от София през Златишкия балкан, по пътя, който вър­ви през Камарската долина, Златица и седловината Гълъбец, Козница и Клисура за Пловдив, като се отбива в Со­пот. Сърцето му е свито от трепетно-тревожни очаквания, той се вълнува от срещата си с родния град след такава дъл­га раздяла:

„Колкото повече се приближаваха към Сопот, толкова спомените за отдавна напуснатото градче оживяваха в ме­не с голяма интензивност. Всичко, което обичах там, доби­ваше омайна сила в тия места и образът на майка ми, коя­то обожавах и която щях да намеря сломена от големи не­щастия, претърпени в Руско-турската война - изпъкна пред мене, и аз заплаках от умиление и скръб, че ще видя пепе­лището на своя бащин дом.”

Пред Ив. Шишманов Вазов споделя: „Своите чувства при посещението аз описах в „Денница” („Изборът”). Дон­чо Искров, който се връща в родното си място, съм аз. Виж и „Нова земя”, ч. IV, „Пожарището”.

Разказът „Избор” е публикуван в сп. „Денница”, кн. 4-6, 1890 г. По-късно Вазов променя заглавието в „Искров и Райна”. В тази своя творба той разкрива покъртителната картина на разрушеното си и опожарено бащино огнище.

„- Ето и Вашата къща, Донко! - каза Павли и посочи небрежно наляво.

Дончо се стресна и погледна. За миг думите на водача му се сториха като подигравка; пред него нямаше нищо! Пущи­нак, празно място, на единия край продънено - диря от зимник - покрито с бурени, разфърляни камъни и с парчета от керемиди.

← Предишна 1 2 3 Следваща →