Иван Вазов
Стихосбирки
На преклконна възраст цикъла "Под Амбарица" на своята стихосбирка "Люлека ми замириса" (1919г.), Иван Вазов посвещава на родния си дом и град.
Цикълът "Под Амбарица" съдържа следните стихотворения:
- Нашето училище
- Дворът ни
- Гостната стая
- Бъдни вечер
- Сопот
- Червените рози
- Виждам го
- Тя е жива
- Манастирът
- Манастирската полянка
- Той
- Носталгия
- Под Амбарица
- Будните нощи
- Бегълци
- Мегданя при лунна нощ
- Майка ми
- Плачи-орехче
Нашето училищ
Във школото борби, вик, прах, крясъци, глъчки,
затуптели гърди и пламна?ли лица;
на чешмата в коритото дрянови пръчки,
натопени за бесни деца.
Бяг, игри из гробовете в двора църковни
(кой ги с камъни тях не лучй и не би?).
Шум от плачове детски и песни гръмовни,
и книжа изподрани в борби.
И бръмчеж от уроци, заучвани гласно,
строгий лик на учителя сприхав, гневлив…
Как това е печално, но как е прекрасно
в паметта, кат сън златномъглив!
Дворът ни
Виждам го сега. Там пее
чучурчето ден и нощ.
Гранки клати, зеленее
люлеката — мила йощ.
Из попуканите плочи
са израснали треви,
баричката тихо клочи,
вечно нещо си мълви;
чемширите бухлати
мъдрят се покрай зидът,
там на пейката е тате,
цял забулен във димът
на чибука. Гъсти вежди
тулят строгия му взор,
мъж калён в беди, премежди,
скъп на смях и разговор.
Мил деспот и раб послушен
на дълга и на честта,
във гнева — вулкан отпушен,
в благ час — цяла доброта.
Пуши той замислен. Бръчки
по навъсено лице.
В къщи викове и глъчки,
тропот, крясък, бой с ръце.
Челяд бясна там лудува
в буйни разпри и игри…
Но внезапно вик се чува:
„Мирно стойте, маскари!“
Гостната стая
Пак във времето предишно!
Моят утрен час цареше:
бях детенце шестгодишно,
Кримската война гърмеше.
Но за моят умец детски
и невежество благато
бурите, войните светски
бяха нещо непознато:
бяг, игри, борби и крясък,
бой с по-малките ми братя
имаха чаровен блясък,
бяха главни ми занятья.
Гостната ни бе тогази
с черги шарени постлана.
Тъмничка я помня ази,
но пак — светла и засмяна.
Стая мила за сърце ми
с вехтий си часовник стенен
със топузите големи —
събеседник драгоценен;
с побледнелите картини,
във кои се дълго взирах
и кат близки и роднини
образите в тях намирах;
с огледалото старинно
(как кривеше то лицето!),
с дългите полици, дето
съдове стояха чинно;
с раклата, отде крадеше
сладко, захар челяд щура,
и с поличката, де спеше
цялата литература
българска — куп сиромашки
от книжлета изподрани,
от борбите ни юнашки
придобили тежки рани.
Често взорът ми се спреше
до прозореца с кръстати
пречки. Там жена седеше
с книга във ръка. О злати
спомени от края роден!
Тя бе млада. На стъклото
обликът й благороден
се рисуваше, челото
кат за прочит бе навела,
прочит втренчен и безгласен,
в кой потънала бе цела…
О, лик хубав с поглед ясен,
мил и скъп за мен навеки,
под лучите му що раснах,
дор към бурите далеки
кораба си смело тласнах:
майка ми! Тя там седеше!
И с очи, кои блестяха,
цели часове четеше
вдълбочена „Телемаха“…
Бъдни вечер
Мисълта ме пак повръща
на Амбарица в полите,
на незлобието в дните:
виждам се във нашта къща.
Зима. Вятър пей в комина.
В къщи — майка ми, баща ми —
как са живи в паметта ми!
Утре Нова е година.
Във огнището главните
праскат, ярко пламенеят.
Бъдни вечер е. Светлеят
и лицата, и душите.
Бъдни вечер! Час без грижи,
час на радост и утеха,
на поезья в бедни хижи
и под богаташка стреха.
Веч трапезата от баба
със тамян е прикадена
вощеница в къщи лена
свети, бодната във хляба.
Миг тържествен, свят. Баща ми
измълви „Ядят убози“ —
всички кръстим се. Но в този
час е другаде ума ми.
Мисля моята премяна,
мисля новите обувки —
колко радостни цалувки
ще им давам аз зарана!
Фесчето, кат мак червено,
утре — пръв път над челото!
Сетренцето изкроено
на баща ми от палтото.
Тръпне млада ми душица,
от блаженството огряна…
До зида стои опряна
дряновата сурковица.
Тази нощ — по суроваки.
Както в прежните години:
ще мерат ръце неяки
и съседи, и роднини
и щастлив, с душа засмяна,
дребните пари ще крия
във кесийката басмяна,
дето майка ми уши я.
Лягам си. Но от очите
бяга сън. Сърцето цяло
в нетърпенье затрептяло
за минутите честити.
Как нощта отива мудно!
Вратня нийде се не чука.
А кандилото, се? будно,
пред иконата блещука.
Сопот
Печално, бащино огнище,
печалний граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй,
към теб душата ми стреми се,
въздиша - твой нали съм син?
И днеска виждам пак: дими се
над нисък покрив бял комин.
Там - наший дом благословени,
там кътът роден, кътът мил,
магнит за спомени свещени,
където аз съм се родил;
де майка млада с грижи мили
обсипвала ме и с любов,
де растох и набирах сили
за бурите да съм готов:
и дворчето ни дълго, тясно,
чучура с бистрата вода,
и чемишира виждам ясно,
и люлеката край зида.
Аз виждам и школото мило
белнàло се на оня рът,
душа ми детска закърмило
с любов към бога и светът:
зад него - Трапето, де млади
играли сме по голий хълм,
и вази виждам водопади
балкански, чувам ваший гръм!
И тебе, манастирьо, сгушен
в планински рай със твоя бор -
рай сенчаст, тих, приют радушен
на воля, хлад и птичи хор;
и тебе там, засипан замък,
и вас над него, върхове -
о Остро бърдо, Петков камък,
Амбарице, де ветрове
отнасяли са мойта шапка,
на гости колчем идях вам:
при ваший вид сърце ми тряпка,
душа ми пее като в храм!
О горди планини, де мощни
орли се вият в син простор,
във ваште пазухи разкошни
аз пак прониквам с жаден взор.
Не вий, не вашта красота ли
да съм певец причина бе?
И таз любов у мен запали
към родната земя, небе?
И всичко, всичко скъпо мене
сега го виждам отдалек -
поема сладостно виденье,
с душа ми свързано навек!
Червени рози
Любях ви, червени рози,
страстно любях ви тогаз,
любях ви, червени рози,
дор и днес ви любя аз.
Вий красяхте й главата
млада - чар неотразим,
любях ви и аромата -
нейний аромат любим.
Даже сещах сладки тръпки,
колчем звучният й глас,
говор, смях, движенья, стъпки
срещах и у други аз;
даже скъпа бе за мене
всяка дева ил жена
с рози на глава червени -
о безумна младина!
Виждам го
Виждам го сега с любов признателна
този мил, добър и пълнолик човек.
Помня говора му полуруски, мек
и речта му жива, увлекателна;
често четените оди на Державина,
разказите му сред самия урок
за крал Лира ил за някой гръцки бог…
Дряновицата на стола му поставена;
строгостта в очите му пред нас изписана,
пред епитропа усмихнатий му лик,
шубата му руска с бобровий вратник,
цяла от тютюна умирисана.
Тя е жива
Мойта нявгашна царица -
ангела с очите сини...
Още ли е хубавица?
Ил повехнала старица?
Ил руина сред руини?
Моята балканска фея -
песен в младини омайни, -
тя на мен се кле - друг взе я!
Спомням си и днес за нея -
и въздишките й тайни.
И градината, де в мрака
сетньо си "прости!" казахме
в сетня среща под клонака,
де на мойта гръд заплака,
дето двамата плакахме.
Манастирът
Аз пак го виждам във душа си,
опрян до Стара планина,
кат някой старец беловласи
впил мисли в прежни времена.
Чердаци глухи и високи,
мълчи тревясалия двор,
стърчи в небето тъмний бор,
разперил клонове широки.
Немеят хладните келий,
де старците за отдих седат,
и древний храм, в кой ред светий
с избодени очи те гледат.
Манастирската полянка
Привет на тебе, о поляно
зелена, с твойте сенки, хлад,
сред рая райче разцъфтяно,
на горски вили кът благат,
де под клонаците ехтели
другарски песни, викове,
де вечери стоял съм цели
самотен в сладки бленове
и под галбата на зефира
песни си първи съм мислил -
за боязливата си лира
там вдъхновения дирил,
ил на мълчаньето дълбоко
сърдечни тайни предавал
и на любимата високо,
високо името крещял...
Той
Дете бях и вярвах във бога,
и знаях, че той е в небето;
осанка той имаше строга,
каквато я виждах с тревога
на нашия храм на кубето.
И знаях, че той като нази
от плът е и слуша, и вижда,
и „дядо“ му казвах тогази —
че люби, гърми, ненавижда
от своя престол от елмази.
Днес стар съм и пак вярвам в бога.
Но веч му не зная лицето,
ни де му е трона, чертога:
той дух е, разлян в ширинето,
в душата, в света, в битието.
Носталгия
От финските карпи до снежната Етна,
от царствена Волга до Сена приветна
скитах се, дивих се на хубости странски,
но за вази мислях, о чуки балкански.
Морета преплувах, планини превалях,
менях кръгозори, гледки великански,
но един лик само в душата си галях,
една любов само - тебе, рай балкански.
Видях чудесата на дивни изкуства,
творбите на гений и на труд титански,
шеметни за поглед, за ум и за чувства,
но за вас въздишах, о рози балкански.
Под Амбарица
През високий рид, кой же?ни
Среднята гора със Вежен,
фърка взора устремени
към друг връх, плешив и снежен —
към Амбарица висока,
урви стръмни дето спуща
във долината дълбока,
във долината цветуща,
де градеца родни дреме —
орлово гнездо в градини…
Фърка дух в далечно време —
във детинските години,
във годините, когато
цял свят ази мой счита?л съм
и по ризка в знойно лято
бос из барите цапал съм.
Будни нощи
На К. Христов
В дните, първи път когато
музата ме посети,
с увлеченье непознато
мойте дадох й нощй.
И в потайното килерче
заработих при свещта
на опушено фенерче,
скрит от строгий си баща.
Знаях как се той гневеше,
някой път в тефтеря свой
мои песни кат съзреше —
буря! Гръмове безброй!
Син-търговец той мечтайше
с трезвен ум, в полезен труд
да се впусне — ах, той знайше:
песня носи глад и студ!
Той бе прав. Но ази скришно
с по-голям работях жар —
туй тогава бе излишно,
но не бях си господар:
спирай извор да не блика,
спирай вятър да не вей,
искай болка да не вика
или младост да не пей!
Роб на мойто вдъхновенье,
нижах песни, стихове,
кат че вършах престъпленье —
се? във нощни часове.
И редяха се тетрадки
на душата ми с плода,
и нощйте бяха кратки,
и приятен бе труда.
След вечеря, пак, незнайно
от баща си, бързах там…
Майка думаше ми тайно:
„Ако нямаш свещ — да дам.“
Бегълци
По скалите стръмни над пропасти лазим;
в пропастите громко бухтят водопади.
Ние сме орлета крилати и млади,
жадни за свобòда и кафеза мразим.
Цял ден из Балкана ний тъй ще се губим
из дебри незнайни: на слънце ще дремем,
за обяда наший киселец ще скубим,
но ярема школски няма да приемем!
Бегълци сме: този от язика турски,
други - от глаголи тук мирен да бъде,
друг - от фàлагата на даскал Пандурски -
аритметиката мене ме пропъди.
Мегданя при лунна нощ
В струите на чучурите буйни
лунните зари блещят, играят —
чучурите само шумноструйни
в мъртвий сън подлунен сън не знаят.
Спи мегданя. Зидовете вети
с черни, чупени го сенки шарят,
а на свода, с тих светлик залети,
бледните звезди се разговарят.
Нийде зрак в прозорците, в къщята.
Нейде пред вратите — живи сенки —
женоря, със хурки под луната
златна, са излезли на седенки.
Спи мегданя. Чучурите пеят
еднозвучно. Тишина… Но ето:
звуци чудни взеха да се леят —
слепий Колчо свиреше с кларнето!
Майка ми
В рояка спомени свещени,
де моя дух сега се губи,
се твоят образ въжделени
духът ми, майко, среща, люби.
Ти люлката ми си люляла
със песни жалостно-упойни,
над мен по цели нощи бдяла
през мойте нощи безпокойни.
Под твоето крило растял съм,
наяквал съм под грижи мили,
от твойта реч и взор черпал съм
и радост, и духовни сили.
Душата ми от теб научи
да мрази, да обича страстно,
от твоята душа засучи
любов към всичко, тук прекрасно.
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде —
ти два пъти ми майка беше!
Плачи-орехче
Плачи-орехче[1]. Колко плач
и сълзи там под твойте клони,
кога по хладен утрин здрач
млад пътник тръгвал път да гони
към други, чужди небосклони!
Аз спомням пак със трепет нов
и мойта с моите раздяла —
какви сълзи, каква любов
излени там и мъка цяла!
И виждам майка пребледняла,
и ликът бащин наскърбен,
и сминовата китка злата,
благословиите въз мен,
изврели топли из душата
със топли сълзи по лицата.
Пръхти натварения кон.
На път! От ближната дъбрава
изпращам сетний си поклон
на всичко, що любих тогава,
и чух как майка заридава!
[1] Плачи-орехче се наричаше усамотеният, на запад от Сопот, на къра, орех, до който домашните, по стар обичай, изпращаха пътника, който отиваше за дълго на печалба във Влашко